И така....

Тя стоеше загледана в морете,а вятърът развяваше косата й.Беше й станало малко студено,но не обръщаше внимание.Все пак,от доста време се молеше да се захлади и сега най-накрая молитвите й бяха чути.И тя беше доволна.....но това беше единственото нещо,за което се радваше.Без да го поглежда,направо зададе въпроса,за чийто отговор се чудеше цяла вечер.
-Защо искаше да излезем ?
Той я погледна и след това погледна към морето.Обичаше морето и тя го знаеше,но никога не й беше казвал причината.
-Защото трябва да поговорим.-каза го с монотонен глас сякаш изобщо не му пукаше.Сякаш беше принуден да стои с нея,а може би наистина беше така.Сигурно съвестта го бе накарала да я помоли да излязат,защото знаеше,че тя ще му прости.Защото тя винаги го правеше,а той я познаваше достатъчно добре,за да може да използва слабостите й.
-И за какво ще си говорим ? Ти вече каза всичко,което мислиш за мен,каза всичко,което имаше за казване.....аз също ти казах всичко.Не мисля,че имаме за какво да си говорим.Освен отново да повтаряме това,което е ясно.

Тя отново се държеше грубо,но това беше нейният начин за защита.Винаги се доверяваше лесно на хората и в повечето случаи-страдаше.А той знаеше за това,знаеше,че я наранява,знаеше,че когато тя се държи груби и се опитва да се прави на много безчувствена,всъщност искаше да скрие слабостта си.Знаеще го и въпреки това продължи да я наранява.
-Трябва да потоворим за това,което ти каза.И дали е истина.
Тишина.Чуваше се морето,чуваха се гларусите,но не и гласовете им.Вече се беше стъмнило и пейзажът беше перфектен и за двамата.Първо,защото напомняше на първата им среща.А и защото той обичаше мореге,а тя го мразеше.Но за сметка на това,тя обичаше небето.Обичаше вечер да гледа звездите и да си измисле разни романтични истории с весел край.Обичаше да гледа лунната пътека,а също и да чувства студа от нощния бриз.Защото само вечер оставаше сама с мислите си.Само вечер се чувстваше истинска и знаеше,че сасвото и да реши,докато навън е тъмно,това ще е правилното решение.Правилното за нея.Решението,което нямаше да я нарани,което щеше да й спести чуденията и въпросите,започващи с `ако`.И точно заради това,мястото беше толкова подходящо.Заради звездното нере,самотната луна и морските вълни.И защото,липсата на хора не винаги беше лощо нещо.

Тя скочи от каменната плоча в пясъка.Беше с маратонки и не го усети,но и без това не го обичаше кой знае колко.Завъртя се с гръб към него и започна да копае дупка с крак.Мълчеше,защото все още не знаеше какво да му отговори.Не,всъщност знаеше,но не искаше да го казва.Не искаше да си признава,защото през цялото това време,докато беше с него,се боеше точно от това.Не искаше никой да го знае,не искаше той да го знае,а още по-малко искаше да го признае пред себе си.И сега вътреният й глас й казваше да си замълчи,за да не се унижава след като вече всичко и без друго е приключило.Но сърцето й.....ами то,както винаги,и казваше да направи точно обратното.Напук на това,което казваха приятелите й,напук на това,което беше правилно...
А той просто стоеше и мълчеше.Защото я познаваше и защото знаеше,че ще му отговори,но просто имаше нужда от време.Винаги така ставаше.Той й говореше с часове,а тя само мълчеше и слушаше.И когато се очакваше да сподели мнение,тя просто мълчеше.Може би й беше навик или пък го правеше,за да го дразни.Но рано или късно,винаги проговаряше.Винаги казваше,каквото мисли,но с по-нежен глас,отколкото в началото.И сега той осъзнаваше,че това е защото се бори със себе си.И не само със себе си.Имаше много хора,които бяха против тях,а тя прекалено много искаше всички да бъдат щастливи,всички на които държеше,да са щастливи.В началото,преди да осъзнае това,доста се ядосваше от мълчанието й.Крещеше й да говори,но тя пак не казваше нищо.И той се вбесяваше от това,започваше да удря стените или да рита,каквото му се изпречеше пред погледа,но сега вече разбираше и просто мълчеше.
С гръб към него,тя издиша тежко и заговори.
-Да,истина е.
След което рязко се обърна и лицето й се намираше на няколко сантиметра от неговото.
-Обичам те,обаче не исках да става така...
Той видя сълзите й.Не знаеше откога плаче,беше прекалено тъмно,за да забележи по-рано,но сега,когато беше толкова близо до нея,просто го усети.Пък и знаеше какво изпитва,знаеше как се чувства във всеки един момент и точно това му беше помогнало да я нарани предната нощ.Точно това,че знаеше страховете й,му помогна да каже нещата,които я сломиха.

-Държах се ужасно...
-Всъщност,да.Държа се адски гадно и тъпо.И не знам каква ти беше толкова  основателната причина да ми кажеш всичко това,защото наистина много ме заболя.
Той знаеше за какво говори тя.Досега се беше влюбвал само веднъж.Знаеше какво е да искаш да си с някого денонощно,да мислиш как е и да се притесняваш не за това,че ще го изгубиш,а за това,че може нещо лошо да му се случи.Знаеше какво е да се молиш,някой да ти поше,само за да си сигурен,че е добре.Но също така знаеше какво е да бъдеш прецакан от този чивек.Обаче имаше нещо,което не знаеше.Не знаеше какво е да знаеш,че тоди,който обичаш съжалява,че те познава.Не знаеше какво е и точно този човек да ти го каже.
A тя знаеше.